Мариета Гигова, директор на Софийската професионална гимназия „Княгиня Евдокия“, пред „Труд news”:

Лилия Ангелова, Труд news

Снимка Пламен Стоименов

Кои продължават да бъдат предизвикателствата пред професионалното образование, госпожо Гигова?

Най-голямото предизвикателство е да адаптираме теоретичните знания, които получават учениците към умения за работа в икономическата среда, в реалната бизнес среда. Така щото ученици, които завършват 12. клас, с диплома за завършено средно образование и свидетелство за професионална квалификация втора или трета степен по професиите и специалностите, в които се обучават, да имат реални умения. Активно и веднага да се включат в трудовия пазар.

Случва ли се това на практика, след като знаем какъв голям дефицит на кадри отчитат от бизнеса? Има ли я връзката с пазара на труда след завършването?

Едно от изискванията, за да се разкрие определена нова професия, респективно специалност, е да бъде подкрепена със заявка от съответния работодател. Това е изискване, което всяка професионална гимназия спазва. Вече е въпрос на училищен мениджмънт заявилите работодатели да подпомогнат практическото обучение на учениците, да задържим тяхното внимание. При нас това се случва в над 70% от професиите. Нашите ученици от 10. до 12. клас провеждат практиките си в работната среда на работодателите, с които имаме сключени споразумения.

Кои са най-популярните специалисти при вас в това отношение?

Ние от 5-6 години въвеждаме нови професии и специалности, като целта е те да бъдат единствени за територията на София, но и за много региони в България. Един пример за това е специалността „Индустриални отношения“, където в момента учениците са в 10. клас. Друг пример е специалността „Съдебна администрация“. Успяхме да изведем първия випуск. Нови и интересни професии и специалности, по които не се обучават никъде ученици в системата на училищното образование, са „Театрален, кино и телевизионен декор“ и „Художествено осветление на кино, театър и телевизия“. В момента учениците са в 9. клас. Ние имаме реализиран план-прием на 100% по всички специалности. Интересна професия е „Изпълнител на термални процедури“ и единствена в София. Там имаме изключително успешно партньорство с Националната болница по физикална терапия и рехабилитация в София, освен това с ВМА, Първа градска болница, където учениците ни провеждат своите практики с огромните усилия на нашите, включително и хабилитирани, преподаватели. Такъв е проф. д-р Юлия Николова, тя преподава по професия „Изпълнител на термални процедури“ и доц. Илиев от БАН, който преподава по специалността „Художествено осветление на кино, театър и телевизия“. Имаме и колеги с докторски степени, както и такива с най-високата степен на професионална квалификация. Така че следващата стъпка за високо качество на обучението е свързана с квалификацията на педагогическите специалисти – всъщност не базата на едно училище го прави успешно, а точно учителите осъществяват функцията и смисъла на училището. Такива са целите на нашата гимназия.

Успяла ли е гимназията да направи връзката не само с бизнеса, но и с висшето образование?

Да, в момента наши ученици от специалност „Съдебна администрация“ се реализират като студенти по право. Имаме студенти и в Медицинска академия. В момента имаме и подписано сътрудничество със Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и сме базово училище за обучение на новите колеги – бъдещите учители по английски език. Работим по европейски системи в 8. подготвителен клас. Връзката с университета не я губим. Такъв меморандум имаме и с Минно-геоложкия университет. Предстоят ни бъдещи контакти с УНСС, за да можем да използваме кадри и преподаватели оттам. 

А мотивиран ли е българският учител?

За достатъчното дълго време, в което съм в системата на училищното образование, включително и преди промените в нормативната уредба през 2016 г., и към момента, продължавам да смятам, че размерът на работната заплата не е определящ за това дали да бъдеш учител или не. Защото, за да си учител, трябва да носиш в сърцето си стремежа и осъзнатото желание да отдаваш силите си за образоването на нацията. За повечето от моите колеги не работната заплата е водеща, но наблюдавам засилваща се тенденция на умора и песимизъм у тях, още повече, че обществото все повече възприема учителят като този, който трябва да „забавлява“ учещите, отколкото да ги образова. Т. е., онази изконна цел за получаване на знания с всяко ново поколение е изместена към елементаризиране на фундаменталното знание. Игровият момент, като основен дидактически метод за усвояване на знания и умения в детската градина, се прехвърля все повече към основното и средното образование. И това не следва да бъде отричано, но има фундаментални знания, които един ученик трябва да придобие, за да може да интерпретира тези знания в умения посредством всички нови методи, които се използват в учебния процес. Освен това авторитетът на българския учител е следствие от отношението на обществото към него. Онова възрожденско отношение на уважение към учителите почти го няма, да не кажа, че е изгубено, защото ценностите в българското семейство за различни. В крайна сметка учителят трябва да обучава, а не да възпитава. Основната функция на последното е на семейството. В момента тази връзка е прекъсната и според мен много трудно може да се възстанови. Това, според мен, е и основното страдание на българския учител. Освен това той е „вързани с ръце“! Например, при условие, че се установени някакви нарушения от страна на учениците следва процедура по налагане на наказания, която е изключително трудна, тежка и винаги се осъществява със съгласието на родителя. И когато не успяваме да убедим с факти този родител и да му обясним, че основната част от проблема се крие у него – пропуски във възпитанието на детето си в общоприети норми на поведение в повечето случаи, то ние сме безсилни да направим каквото и да е друго и просто си „прехвърляме“ наказаните ученици от едно училище в друго.

Има ли път, по който отношенията да се нормализират и учителят да върне авторитета си?

Най-честият конфликт между двете страни е в различното „говорене“ за нормите на поведение и за спазването на правилата, без значение на ситуацията. Затова е толкова важна връзката с родителя. Нашите ученици са бъдещите родители и усилията ни са в тази посока. Труден процес, който изисква търпение, но отстояване на педагогически и морални позиции в обучителния процес. Защото най-лесната мярка е наказанието. За мен налагането на санкция е крайна стъпка. Към нея подхождаме, поне в нашето училище, когато се изчерпани другите ресурси, другите подходи и когато нямаме никаква друга алтернатива. Ние разглеждаме санкцията като инструмент, с който се коригира неправомерно поведение, но и такъв, който да има превантивен ефект по отношение и на останалите ученици. Мисля, че една голяма част от децата не осъзнават, че те са наказани заради поведение, което не е било приемливо и защото не спазват правилата. И когато вкъщи се толерира това поведение, за мен тази санкция е безсмислена.

Този разлом в отношенията би ли могъл да бъде преодолян?

Ще дам пример – в Закона за предучилищното и училищното образование е записано, че учениците не могат да ползват мобилните си телефони по време на час, но кой решава дали може или не може? Когато се опитваме да създаваме каквито и да е правила на ниво училище трябва да ги отстояваме сами. Затова, защото нормативният акт е предвидил „може“?! Както и по отношение на униформите… Може всяко училище с решение на педагогическия съвет, който колективен орган на управление, да въведе униформи или елементи на униформи – може! Така в повечето случаи тези правила остават само на хартия, ако го няма постоянството на училището да бъде взискателно към спазването им. В училището имахме подобен казус с униформите, които бяха избрани включително със съгласието на над 2/3 от родителите, след което един родител се сети да ни обвини, че дискриминираме неговото дете по отношение на пол и т. н. Заведоха се всякакви жалби, бяхме проверявани, медии се позволиха да спекулират с решението на педагогическия съвет и със съгласието на родителите. Стигнахме по КЗП, излезе решение чак след 2 години събиране на документи, преписки, обяснения и адвокати, че нито директорът, нито училището са проявили дискриминационно отношение към съответния ученик … и жалбата остана без уважение. И кому беше нужно това – за да обясним, че елементът на униформа не е, както тълкуват някои, да направиш децата еднакви, а е просто, за да ги научим, че те принадлежат към една общност – училищната. Ето това ние като нация не успяваме да постигнем и в това се корени отношението към българския учител – респектът и уважението към институцията отсъства, липсва подкрепата на институционално ниво и повярвайте ми, ако разговаряте с други колеги директори, ще споделят същото. Това е борба за спазване на правилата, защото всяка система работи с правила.

– Трябва ли в българското училище да се празнува „Хелоуин“, в навечерието на Денят на народните будители?

Хелоуин … е келтски езически празник, в който живите, облечени в животински кожи, глави, рога и други изпълняват магически ритуали, за да върнат обратно излезлите за една нощ от света на мъртвите и да не им позволят да се вселят в живи тела. Празнува се на 31 октомври срещу 1 ноември. Изборът на папа Григорий IV през 835 г. за отбелязване на Хелоуин на 31 октомври не е случаен, а именно – да замени езическия ритуал с католическия ден на Вси светии, празнуван на 1 ноември. Това е в католическия свят!

През 1922 г. по повод обявяването на 1. ноември за празник на българските будители и за общонационален министърът на просвещението Стоян Омарчевски пише: „… Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември — деня на св. Йоан Рилски, за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водиха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“. 

И не е случайно „съвпадението“ с празника на небесния покровител на българите – Св. Иван Рилски Чудотворец, всеотдайният безсребърник, обичал до последното си дихание ближния и отечеството! Всъщност, това са скрижалите на нашата нация, които възрожденските българи успяха да завещаят на поколенията – да се събудим за своята свобода! Това празнуваме ние – в българското училище!

Наградена е за заслуги към столичното образование от РУО – София-град, притежава грамота за заслуги и от Столична община. 

Носител е на наградата „Неофит Рилски“ на министъра на образованието и науката за дългогодишна, цялостна, професионална трудова дейност в системата на училищното и предучилищното образование.